Кристина Кръстева

Книга: „Тристахилядна София между двете войни и аз“ Автор: Драган Тенев Жанр: Проза Оценка (от 1 до 6): 5 София е толкова много неща за толкова много хора. Тя е възможности, приключение, работа, дом. Тя е столицата на малката ни държава и въпреки че народопсихологията ни казва: „София не е България“, софиянци често с удоволствие биха се опитали да опровергаят твърдението. София е история. За много от гражданите ѝ тя е убежище, почти като Браила за хъшовете, тя предлага възможности за работа, за дом, за социална среда, които в забързаното ни ежедневие и постоянно променящата се икономика, са необходими за оцеляването ни. Но София е първо история. И за да я обичаме наистина, така каквато е, трябва да я опознаем – както ни съветва дядо Вазов. Ще започна с единственото нещо, което донякъде не ми допадна. То е само и единствено това, че корицата ме подведе за съдържанието на книгата. Рядко посягам към заглавие без да съм го проучила поне малко, но това ме спечели на една алея на книгата със заглавие и корица. Казах си: романтичен роман, който се развива през 30-те години на XX век в София – прекрасно. Получих нещо напълно различни. Нещо, което много ми допадна, но просто не очаквах. „Тристахилядна София между двете войни и аз“ предлага един много ценен поглед към историята на града, не просто като статистически данни, а като личната си история, като спомените си. Драган Тенев е роден през вече не толкова близката 1919 г. в София. В книгата си той ни разказва за детството си на ул. „Шипка“, за развитието на централната част на града. Разказва ни също за кафетата, бирарията на Прошек, ресторантите, в които се събират интелектуалците на София от XX . Представя ни една София, напомняща Париж, Виена, европейските столици от това време, които пулсират от енергия на писатели, музиканти, художници и най-вече от енергията на оцелите след Първата световна война души, оценяващи красотата на света около себе си. Драган Тенев разакзва интересни истории за местата, които обикаляме или пък гледаме по снимки и филми. Истории, които може би няма да чуем на друго място, защото са му били разказни от хората в живота му, които са ги преживяли или са ги чули от други хора в своя живот. Това са тип градски легенди, които обаче чуваме от форма на първоизточник. Всяка глава е отделна кратка история от детството и живота на Драган в София. В рамките на страничка-две получаваме парченце история. За да илюстрирам градските легенди с пример, ще ви споделя една от главите, която много ме впечатли: Когато София бе все още тристахиляден град, в началото на 30-те години, в нея имаше десетки бирарии – любими места за срещи на софиянци. Те бяха особено предпочитани лете, тъй като на практика повечето от тези богоугодни заведения имаха градини и още от месец май там нареждаха маси, покрити с изрядно чисти покривки. Сред множеството от „семейни бирарии“ в столицата, както ги озаглавяваха обикновено, за да подчертаят чрез наименованието им още повече тяхната „почтеност“, на едно от първите места се нареждаше „Прошековата бирария“. Тя се намираше на ъгъла на ул. „Сан Стефано“ и бул. „Цар Освободител“ и нейното об­ширно „хале“, както бихме казали днес, опираше в оградата на бирената фабрика, а празното пространство пред нея представляваше просторна градина с хубави липови дървета. От градината безпрепятствено се виждаше красивият Орлов мост, построен от софиянци през 1894 г. за посрещането на последните български заточеници от Диарбекир. Аз опознах „Прошековата бирария“ още от най-ранното си детство през 20-те години. В онези дни дядо и баба редовно се отбиваха там в летните неделни утрини, за да изпият по една бира преди разходката ни в Борисовата градина, а по време на този „ритуал“ аз изпивах моята „дежурна“ лимонада от шишето, запушено със стъклено топче, което си отваряше „гърлото“ едва след като топчето се натиснеше надолу. При едно от тези неделни посещения в градината на „Прошековата бирария“ дядо разказа една история, която остана в спомените ми през следващите години с пределна яснота, защото още тогава ми направи извънредно силно впечатление. Дядо, бивш участник във Втората дружина на Българското опълчение, се бе сражавал в боевете при Стара Загора и Шипка и имаше безкраен запас от истории за онези героични дни, но никога дотогава не бе ни разказвал историята за собственика на бирарията – чешкия инженер Иржи Прошек, който беше всъщност и собственик на бирената фабрика зад нея. Впро­чем историята си заслужаваше. Тя започваше с раждането на Иржи Прошек, който се появил на белия свят в някакво селце близо до Прага около средата на миналия век и както повечето бедняци по широкия свят преминал не само през Техническия факултет в Прага, но паралелно с него и през вели­кия университет на живота. Когато завършил своето учение, Прошек дошъл в България през 1869 г. и бил назначен като инженер по строежа на Барон-Хиршовата железопътна линия Одрин – Пловдив, а по-късно станал дори и шеф на петата секция по тази линия. Седалището му се намирало в селото Атманлий, където младият чех бързо влязъл във връзка с местните революционери и използвайки високото си служебно положение, почнал веднага да доставя на приятелите на Левски оръжие и боеприпаси. Прошек уредил в Атманлий малко училище, създал детски хор, почнал да записва български народни песни и обичаи, редовно изпращал дописки до различни чешки вестници за положението в поробената ни родина. По-късно той дори се срещнал и с Левски, а по време на Априлското въстание изпращал по тайни пътища репортажи за зверствата в България около потушаването на това велико на­родно въстание. Инженер Прошек посрещнал обявяването на Руско-турската освободителна война с възторг. При едно от своите служебни пътувания в Цариград през август 1877 г. той случайно научил, че Главното турско командване се готви да изпрати подкрепления за Сюлейман паша, който се биел на живот и смърт с руските войски и българските опълченци, бранещи Шипченския проход. Чехът, който ясно разбирал важността от изхода на боевете в Балкана за бъдещото развитие на войната, моментално се върнал в България и на своя глава, поемайки всичките рискове върху себе си, наредил да се извадят около двеста метра железопътна линия,

През 2023 година, целите ми са свързани с вътрешното ми развитие и радостите от живота. С новия календар от „Миранда“, с дизайн на мандали и вълшебници, намирам вдъхновение и мотивация. Тези инструменти ми помагат да планирам и да оцветя дните си с положителни емоции и смисъл.