Книгата представя историята на подрастващия Мойсей, който живее в Париж през 60-те години на XX век. Отглежда го баща му, сам, погълнат от някаква душевна мъка и тотална неспособност на изразяване на емоции.
„Господин Ибрахим и цветовете на Корана“, Ерик-Еманюел Шмит Read Post »
ака, сега по същество. Поговрихме ви вече доста за майските и юнските ни книжки за пътешествия и лятно четене. Затова бързам да приготвя няколко: „Ела, кажи ми как живееш“ от Агата Крсисти – за вдъхновение за истински приключения по екзотични, исторически места;
Какво има в куфара на един читател Read Post »
Книга: „Пътуване към себе си“ Автор: Блага Димитрова Жанр: роман Оценка (от 1 до 6): 5 Блага Димитрова е една от любимите ми български писателки. Сигурна съм, че не само на мен. Писането ѝ е толкова различно, обстоятелствено, подробно и описателно, но без да тежи. Като своеобразен поток на мисълта, без реално да използва такъв похват. Сякаш просто пренася читателя в мислите си, пуска го в главата си и го разхожда по многостранните пътеки на ума си. Тя цялата е интересна личност. Освен известен писател, преди и след 89-та, тя е първият вицепрезидент на Република България през 1992 г. Превеждана и уважавана в много държави, Блага е писателка, с която сравняват останалите преди и след нея. Нейните романи ме връщат в миналото, в моето собствено, припомнят ми мислите на 18-годишното ми аз. Чела съм „Отклонение“, „Урания“ и „Лавина“, а „Пътуване към себе си“ е история, в която отдавна очаквах да се влюбя и някак затова отлагах четенето ѝ, за да удължа момента на очакване, вълнението от предстоящото, от това, че някъде там ме чака бъдещото любимо четиво. Романът разказва историята на 18-годишната Райна, която прекарва 2 години (най-хубавите години от младостта на едно момиче) от живота си на бригада в Рила през 60-те. Чрез ретроспекция, Блага Димитрова ни разказва как е попаднала в тази бригада – тя, млада Софиянка, с музикално образование, точно на прага на кандидатстване в университет. Разказва за хората, с които работи, за общежитията, в които живее и момичетата, с които ги дели. За това, какво е да си част от колектива, тя дава едно описание, подкрепено с истории, което просто ще те преобърне. Ще те накара да ти се иска да делиш стаята си с още 7 момичета и да се учиш да работиш на строеж с десетина младежи, само за да изпиташ как сърцето ти бие заедно с колективното сърце, как ти си част от едно голямо общо, могъщо цяло. Пикът на историята, разбира се, се завърта около първата любов на героинята Райна. Първите наивни трепети и фантазии, ревността, образът на другата жена, образът на любимият, нейният собствен образ през техните очи. И кулминацията се явява една дълбоко пазена тайна, загатната от самото начало на книгата – коя е всъщност Райна? Защо е избягала толкова далеч от дома? Защо е момиче без фамилия и без бъдеще? Прочетете „Пътуване към себе си“ и потърсете себе си през очите на Блага Димитрова. Оставете я да ви припомни отдавна забравени неща, трепети и да ви покаже частици от себе си, които иначе трудно бихте открили. Пътувайте с нея, пътувайте през себе си.
„Пътуване към себе си“ от Блага Димитрова Read Post »
Книга: „Да убиеш присмехулник“ Автор: Харпър Ли Жанр: роман Оценка (от 1 до 6): 6 Миналият месец ви разказах как обичам да си купувам по една книжка от местата, където пътувам и как от последното ми приключение се сдобих с английско издание на „Да убиеш присмехулник“ от Харпър Ли. Още в началото я обикнах и емоцията остана с мен докрая, а и след това. Отдавна отлагах да се сдобия с нея и се радвам, че изчаках да я прочета на английски. И тук нека направя едно уточнение – далеч не съм от хората, които казват, че „биха чели нещо само в оригинал“, защото „преводът е лош, те разбират повече от редакторите, значението се губи“ и т.н. Напротив. Но в конкретния случай много се радвам, че успях да прочета романа на Харпър Лий в оригинал, защото освен прекрасна история, е пълен с интересни думи и изрази, много от които вече са се изгубили, а и просто не бих успяла да попадна на тях в друг случай. Езикът наистина завърши цялостното изживяване от четенето. В книгата можете да прочетете истории от детството на малката Джийн Луис – Скаут и приключенията, които споделя с брат си Джем и верния им приятел Дил. История, която на пръв поглед те връща в детството, в онова безгрижното, босото, с мръсни крака и обелени колене, когато всяка дреболия е жизнено важна и всеки житейски урок, остава с теб за цял живот. Историята, разказана от името на 8-годишната Скаут, те завладява от самото начало с дълбоката носталгия по едни времена, които никога повече няма да се повторят, а за които всеки възрастен копнее през цялата си зрялост. И точно когато те е завладяла, историята на тримата пакостници, техния баща Атикус Финч и всички съседи и роднини, се разтваря и те потапя в дълбокото – а именно социалния контекст на живота в южните щати през 30-те. Бедност, расизъм, ограничен живот за всички. Харпър Ли успява да разкаже за тези неща, които тогава изглеждат напълно нормални – просто така работи обществото, точно по този начин – сякаш читателят живее там в тези години. Без да изгражда бойно настроени герои, които се бият срещу неправдата, без да пише лозунги, без дори да представя изключително фрапантни и крайни в сюжета си истории, авторката ни показва точно какво е било и какво не трябва никога повече да бъде. Посредством напълно тривиални за този етап случки, които обаче оставят дълбок отпечатък в младите герои. Случки, които за света са нищо, а за тях самите, преобръщат света. Ли някак те кара да се замислиш, че качествената промяна, тази, която ще издържи във времето, не идва посредством революции и кръвопролитие, а посредством разговори със съседи и роднини. Идва, когато човек има принципи и идеали и ги споделя с хората около себе си, когато дава пример на своя, дори и тесен, кръг от хора. Идва, отвътре навън. И така, докато обхване света. Харпър Ли родена и израства в Алабама по време на Голямата депресия. Това ѝ помага да създаде така пълнокръвни и реални персонажи, с толкова дълбок бекграунд, история и отявлени черти. Всъщност повечето герои от романа имат своя прототип в детството на Харпър – прословутият Атикус Финч (първообраз на различни адвокати, активисти и борци за правата на хората) е базиран на баща ѝ, също адвокат, небезивестен по това време в Алабама. Другите три главни образа – Джем и Скаут, брат и по-малката сестричка и верният им другар в пакостите Дил, приятелят, който идва всяко лято при леля си на същата улица – също са дълбоко заложени в историята на самата Харпър. Те представят детството ѝ, прекарано с по-големия ѝ брат Едуин и добрият им приятел, не друг а самият Труман Капоти.
„Да убиеш присмехулник“ от Харпър Ли Read Post »
Книга: „Тъй рече Заратустра“ Автор: Фридрих Ницше Жанр: Оценка (от 1 до 6): 4 Ще започна отдалеч, както обикновено. Философията винаги ми е била интересна, била е и по един или друг начин част от живота ми. От дете баба ми говореше за философия и психология и ми цитираше различни мислители. В училище на пук, не обичах „философския цикъл“, не ми беше интересен, буквално не слушах нищо в час. Но в университета страстта ми към непрестанното търсене на житейския смисъл се завърна и си остана в мен. Има много големи имена, за които си заслужава да говорим. Писала съм вече и за някои мои любимци – абсолютната Симон дьо Бовоар, Вирджиния Улф и други, но този път искам да ви поговоря за Фридрих Ницше. Получихме запитване на лично съобщение за мнение за неговият магнум опус – „Тъй рече Заратустра“ и решихме да споделим по-подробно ревю за нея. Много ни е приятно да ни търсите с конретни въпроси и интереси. 😊 Към Ницше посегнах в един особен период в живота си, бях изпаднала в дупка. Беше по време на пандемията, а вечния въпрос за какво във Вселената извън нас тук, ме глождеше дълбоко. И до сега не е спрял да ме човърна всъщност. Тогава започнах да чета съветите на Ницше за пълноценно човешко съществуване, описани посредством кратки истории за пророкът Заратустра. Заратустра е ирански религиозен рефоматор, основоположник на зороастризма, някогашна държавна религия на Персия. Освен, че е проблемен за времето си заради разбъкването ролите на божествата, Заратустра поставя като централен религиозен въпрос – въпроса за морала. А Фридрих Ницше е човек, който подробно познава, изучава, критикува религиозните въпроси. Син на лутариански пастор, той пораства с религията. Учи теология и филология, но повреме на учението си, отхвърля изцяло религията и в последствие става философ. Прави го от място на дълбоко познание към нея. Като посечени негови интереси, можете да откриете: метафизика, естетика, етика, онтология, философия на историята, психология, теория на ценностите. Всеобхватно, нали? Казвам това, за да ви обърна внимание какви теми го вълнуват, какви тежки въпроси си поставя и как си блъзка главата цял живот, за да им даде отговор. За да ни помогне поне от части да разбираме живота по-дълбоко. По такива теми разсъждава и в „Тъй рече Заратустра“. Притчите представляват кратки истории от живота на пророка Заратустра, който обикаля по земята, изживява ситуации, които го карат да мисли за живота, смисъла му, отвъдното и пр. И споделянето му с нас. Общото ми мнение за книгата е, че ако човек се интересува от философия или просто мисли по вечните теми и иска да научи още една позиция, позиция на уважаван мислител – „Тъй рече Заратустра“ е неговото четиво. Имайки предвид това обаче, много от позициите, които заема Ницше посредством героя си, не отговаряха на моите. Гледните му точки често ми се струваха остарели, леко сексистки и, честно казано, от позицията на много изстрадал човек. Но това не е съвсем лошо, защото Ницше е много изстрадал човек, животът му минава с много житейски кризи, падения и приключва с тежко заболяване. Което и го мъчи докато пише финалните си текстове. Мисля че едно произведение винаги трябва да се разглежда в контекста на времето на своя автор и гледайки „Тъй рече Заратустра“ през тази призма, това го прави едно много напреднало и ценно четиво. Четиво за смисъла на живота. Каквото и позиция да заема автора му, трябва да се запитаме: колко такива текстове има. Текстове, които ни помагат да разберем, че не се сами в задаването на тези въпроси, че хората далеч преди нас и може би много след нас, ще мисля по тях. Ще блъскат главите си и най-вероятно няма да успеят да намерят отговор. Това е красотата в тънката ирония за смисъла на живота и Ницше ми помага да ѝ се наслаждавам.
„Тъй рече Заратустра“ от Фридрих Ницше Read Post »
